Ник Мейсън дойде в България, за да представи книгата си "Пинк Флойд отвътре". И веднага искам да благодаря на прекрасните хора, които направиха възможно това. Да благодаря и на Сев!
Книгата е един великолепен разказ за велики хора, в който обаче можеш да откриеш и частица от себе си, от собствените си търсения и мисли.
Преди доста години, когато Пинк Флойд се появиха в живота ми, бе време на открития – т.нар. „училищни дни”, както започва и книгата. Луташ се из лабиринтите на мисълта, на емоцията, на съмнението и доверчивостта... и откриваш частица по частица себе си. Тогава музиката ме плени с магичното си привличане, с тихата ненатраплива мъдрост, с необятната си хармония. И до днес... като че ли нищо не се е променило - лутането продължава, търсиш, намираш, а музиката на Флойд изпълва света наоколо с истинска хармония, която понякога много ни липсва...

Overhead the albatross hangs motionless upon the air
and deep beneath the rolling waves in labyrinths of coral caves
the echo of a distant time comes billowing across the sand
and everything is green, the sun beneath
and no one showed us to the land
and no one knows the where's or the why's
but something stares and something tries
and starts to climb towards the land...

животът отминава като ехо
ту близък, ту далечен...
и истински, навярно...

Ако не сте се докосвали до Вселената Пинк Флойд сте щастливци, защото ви предстои едно невероятно пътешествие, което няма да има край...

darling

...And no one showed us to the land
And no one knows the wheres or whys
But something stirs and something tries
And starts to climb toward the light

Strangers passing in the street
By chance two separate glances meet
And I am you and what I see is me
And do I take you by the hand
And lead you through the land
And help me understand the best I can

And no one calls us to move on
And no one forces down our eyes
And no one speaks and no one tries
And no one flies around the sun

Cloudless everyday you fall upon my waking eyes
Inviting and inciting me to rise
And through the window in the wall
Comes streaming in on sunlight wings
A million bright ambassadors of morning

And no one sings me lullabies
And no one makes me close my eyes
And so I throw the windows wide
And call to you across the sky.
~~~

И все пак си оставаме обикновени хора, някои скромни, стараещи се да запазят светлината в душите си неопетнена от заливащата ни лава зло, умеещи да докосват сърцата, пратеници на Бог или просто хора? И той е един от тях. Казва се Ник Мейсън и вчера пристигна в София за представянето на първата си книга - "Пинк Флойд отвътре". По-известен е като барабанист на Пинк Флойд и всъщност като единствения член на групата, който не е напускал състава през всичките години на съществуването й. Свидетел на напускането на Сид Барет, на отношението на Роджър Уотърс към групата, на създаването на музиката към филма на Антониони - "Забриски пойнт"... Свидетелят на много тъмни страни на луната, на много времена, на много разделени камбани.
Влизаме в залата, сърцето ми тупти учестено, а пред очите ми прескачат пъстри отломки.

Дочувам позната мелодия, звучаща от залата на "Кино Центъра"... Звуци от ехо, мелодии от чужд свят, топли, копринени. Звучи Echoes. Влизаме. Светът наоколо се размива, когато той влиза в залата. Той не гледа към публиката, а е погълнат изцяло от разговора, който води с преводачката. Започва се със задаването на въпросите. Какво ли не се чу тази вечер. От въпроси дали Флойд ще посетят България и защо главния герой в "Забриски пойнт" е този, а не е друг, ще има ли автобиографичен филм за групата (на този въпрос Ник се пошегува, че ролята на Дейвид Гилмор ще се изпълнява от Ричард Гиър, а неговата от Дани Де Вито), до предложението на българския Петър (мечтаещ да стане Питър очевидно), да напише музика за групата и да бъде взет сред редиците на така обичания състав ;). Аз така и не задодох въпроса си, който отлежаваше към половин час в напрегнатата ми главица, и заради който в един момент, сърцето ми щеше да изхвръкне. И все пак, когато сложи подписа си на обложката на "Meddle" и споделих с него, че за съжаление нямам книгата, за да се подпише на нея, той ме погледна така топло и отвърна - Never Mind! Смотолевявайки "Благодаря ви, благодаря ви", се почувствах изпълнена, окрилена. Не толкова заради автографа, а заради онези очи и онова лице, което няма да забравя никога, заради скромността, която излъчва, заради добротата, заради вълшебството.
Музиката на Пинк Флойд не може да се опише. Не и с думи. Не и от мен. Не и сега. Открих я едва преди няколко години. И ще я откривам с всяка изминала година по нов начин. Някои опитват. Сложна, технологична, възвисяваща, опияняваща... да и все пак... Както е казал любимият ми писател Херман Хесе, един друг велик човек - има хора, които през целия си живот съумяват да запазят детското в себе си, онова най-чисто и съкровено чувство, оставащо ни от тази крехка възраст и да го пренасят, това правят и Пинк Флойд - пренасящите светлина, даващите светлина и надежда, окрилените, благословените обикновени хора.

Арвен

„Животът се повтаря
неизбежен и като смърт –
след клада – пръст,
а после цвете”

иска ми се тук и сега да споделя с вас, да Ви кажа...
за срещата, за представянето, за книгата, за поезията, за Думите...
за този така дълбок ум, и тази така чиста душа...
която усетих...

Пиша за вечер, в която един Поет ни позволи да надникнем за миг в света му, словесния, личен свят на поета – не ни е разрешено винаги, и аз съм благодарна, че се случи, че все още се случва, в тази толкова пуста понякога зима...
Божидар Пангелов (Богпан) ни подари „Делта”. Поетът дарява. И ако приемеш този дар се преоткриваш, себе си откриваш, в себе си откриваш…Дух.
Така усещам нещата аз. Така ги усетих и тогава – в светлата и просторна галерия Кръг. В светлите и усмихнати очи на Приятелите и почитателите се бе притаила радостта. И очакването. Познаваш Поета още преди да си надникнал в очите му, още преди да е заговорил с тихия глас на пишещия човек. Познаваш го, и знаеш как ще те завладее поредния стих, както първия някога.

Когато преди време за първи път прочетох стихове на Богпан, бях очарована. Някак познато ми бе всичко това, все едно аз съм искала да изрека думите и не съм успяла. А това не се случва често – малко хора успяват да те завладеят с творчеството си, и то така цялостно. Изграждат в теб нещо скрито, което е очаквало да се покаже...

Няма случайни неща. Случващото се винаги има свое място и време да се появи, да се разгърне. И хубавото е, че написаното и прочетеното остават, думите остават...дори когато някой е решил да си отиде...

И така... малко се поувлякох в собственото си световъртене... Важното е, че Богпан продължава да ни радва с думите си, да ни провокира с дума, многоточие, метафора, или пък символ, който ни хвърля в размисъл за дълго.

В „Делта” има много красота, от онази чистата, спотаила в себе си истинност, всеотдаване, съзерцание, проникновение. Красотата спасява, думите са изречени, а носят утеха. Винаги съм си мислила, че е трудно да съхраниш символа. Вдъхваш живот, думите те следват, откриват пред теб Светлина, но е трудно да я съхраниш, да я преповториш, да я предадеш нататък...
Защото всичко се променя. А времето не съществува.
Остават думите...повярвай...

В „Делта” има Дух. И го усетих. В онази нежна зимна вечер. Приказката се разказва дълго. Докоснете се и вие, приятели :)

„И ако някога не виждаш
Изход,
копай в пръстта подобно плоден
червей
и вдигай камъка от себе си
по – тежък,
за да намериш дума
по – силна от привидност.

И ако някога поискаш повече,
копай небето.”

darling