Съвсем наскоро ми подариха една книга, за която отдавна мечтаех – “Часовете” на Майкъл Кънингам, по която по-късно е направен филма. Наглед тя е едно съвсем обикновено романче с трите актриси от филма на корицата - някак невзрачно дори, би го пропуснал, дори резюмето отзад не е и частичка от цялата красота на книгата... Първият белег обаче, че това е една наистина изключителна книга, е надписа “Носител на награда Пулицър”, което в днешно време, когато се пише и издава толкова много, означава световно признание на книгата.

Грабва още от началото. Започва трескаво, сякаш авторът се е страхувал, че идеята ще му избяга. По-късно обаче, когато навлезете в книгата, ще видите, че всъщност това е и стила му. По някакъв страхотен начин тя напомня на истинския живот – истинския, красив живот, който умеят да водят само изключителните хора. А не сме ли всъщност всички такива? Точно това е въпросът в тази книга.

Всъщност по-скоро формулиран с една по-различна нишка на действието, нещо съвсем ново и непознато, което отново води към въпроса, който всички знаем - "какъв е смисълът на живота? И дори да го има - защо трябва да го преследваме?".
Три жени, които не се познават, разделени от времето и пространството – нещо съвсем ново в литературата, но може би не и в живота. Съградили идеален живот с висок стандарт, от който обаче вече се задъхват - семейството, децата, работата; но всъщност вътре, под привидното, бушуват други чувства. Свързващото звено е Вирджиния Улф - писателка, преследвана от образите в книгата си. А всичко е описано динамично, и след края на книгата не съжаляваш, че е свършила, защото си сигурен, че не е. Сигурен си, че това е някакъв реален отрязък от време-пространството, който си наблюдавал и ще продължиш да наблюдаваш... Това е стилът на Кънингам, а вероятно и неговия живот... 203 страници чисто удоволствие – опитайте, ще ви хареса!...

Сев

Remember. Always the love. Always the hours.

1923 Англия

Животът на една жена е само един ден. Ставане. Поглеждане в огледалото на собствената й душевност. Съзиране и изпитване на действителността. Вкусване на късче от живота с всичките й сетива, на осезаемото и проникновеното. Животът й е скрит в малките неща. В букета цветя, в направената торта за любящия съпруг, в топването на перото в мастилницата, подготвящо се да опише един човешки живот – превърнал се в миг от спомени, копнежи и битки. Вирджиния се усмихна. Денят изглеждаше хубав. Умиращите допреди малко цветя в ума й се съживяваха. За да умрат отново. Свърши с писмото. Остави го на нощното шкафче на Ленард. Той все още спеше. Тръгна бавно към реката с цъфтящите лилии...

~~~
Америка – 50-те години

Слънцето нежно огря лицето й и я събуди. Лора отметна един палав кичур къдрава коса. Днес той имаше рожден ден. Стана и се погледна в огледалото. Усмихна се на себе си. Науми си да му приготви торта. Клифърд надничаше през вратата.
“Мамо, мамо. Днес татко има рожден ден.”
“Да, миличък, татко днес има рожден ден. Искаш ли да го изненадаме?”
“Как, как ще го изненадаме, мамо?”
“Ще му направим торта, съкровище. Искаш ли да му направим торта? Това много ще зарадва татко.”
“А ще ми разрешиш ли да пресея брашното?”
“Разбира се, слънчо. Ще оставя на малкото ми ангелче да пресее брашното. Ще направим заедно тортата... Това ще направи много щастлив нашия татко...”

Животът на една жена е един ден, само един ден. Ден, в който открива, че действителността я притиска, а тя се опитва да я разтегне, да я оцвети по своему, борейки се със своите демони, със своите ангели, със своите мечти...

~~~
САЩ – 2003 година

Клариса се събуди. През нощта не беше спала добре. Днес трябваше да приготви партито за Ричард. Погледна се в огледалото. Усмихна се болезнено. Душата й, ранена птица, търсеше своя бряг.
“Клариса! Клариса!!!”
“Излизам да купя цветя.”

Животът на една жена е непрекъсната борба... Борба да отстоява идеите си, да защитава света си от злото, което просмукващо се я поглъща...

~~~
Животът е низ от часове. Часовете са малките нишки на живота, които ние изтъкаваме, опитвайки се да разширим или стесним времето, според собствените си усещания, желания и копнежи. Не можеш да намериш покой, ако избягаш от живота. Ако избягаш от часовете. От твоите часове. На различие, на безумие, на отчуждение, на вглъбеност... Така действат повечето хора. А може би и ние в някои моменти? Преструваме се, че сме щастливи, живеем хаотично, мечтаем по-малко, а същевременно страдаме... Всеки сам за себе си. Всеки сам в себе си. Заключили вратичката. Оставили ключа навън. Този филм е едно истинско огледало за всяка жена, която си задава въпроса, дали е щастлива. Филмът е изстрадана, влюбена, объркана, търсеща своя път душа, която живее в три отделни тела и пламтяща догаря във всяко едно от тях. За да разцъфне отново...

The meanest patient, yes, even the very lowest is allowed some say in the matter of her own prescription.

Какво значи да съжаляваш, да се разкайваш и да скърбиш, когато нямаш друг избор? Това е чувството, което таиш, което споделяш и изживяваш... Чувството наречено живот. Чувството наречено смърт...

Dear Leonard, To look life in the face, always, to look life in the face, and to know it for what it is. At last to know it, to love it, for what it is, and then, to put it away. Leonard, always the years between us, always the years, always the love, always... the hours...

Арвен