“Лошото, което се случва, това е духовното разслоение на народа, това е затваряне на очите за нормалната човешка нравственост, приемане на абсурдите. Най-голямата трагедия в тези последни 15-16 години е, че ние успяваме да възприемаме абсурдите като нещо нормално.”
Антон Дончев

А абсурдите не растат по дърветата, дори напротив. Те израстват с всеки изминал ден в душите ни, допуснати от повеи на незаинтересованост, безхаберие, безразличие и липса на морал. Те се усещат и в нещата, които ни заобикалят и нещата, с които сме обвързани пряко. Примерите са много и все тревожни, трагични на моменти. Ние се научихме да приемаме абсурдите като нещо нормално. Голяма част от обществото стои на тъмно, отхвърлена от социума и това е страшно. Увеличава се броя на неграмотните, деградиралите, наркоманите... Огромна е и пропастта между хората със средно и тези с висше образование.
Образователната ни система е рухнала и това личи и се усеща. Средното образование е под всякаква критика, сякаш същото е и положението с университетите... За пример ще дам факултета по “Журналистика” на СУ “Климент Охридски”. Ремонтираната отвън сграда на факултета не може да заличи пропуските отвътре. Най-често на сесия се ходи като на разходка. На изпит също. Това е един провал, белязан от инерция и безметежност.
Отивайки на изпит важното е не по какво имаш изпит, а при кого. Често съм чувала студенти да казват – “Ами аз този семестър нямам добър успех, нещо не съм преписал като хората...” Често номера минава я с преписване, я с някой и друг лев, подпъхнат в джоба на съответния преподавател, който очевидно няма нищо против да заработи допълнителна сума без да се напряга особено. Извинението от типа “Ами аз работя, не мога да идвам на лекции...” е сред най-често употребяваните, както от студенти, така и от лекторите, които се оправдават с това, че не идват да си преподават материала.

В това да работиш няма нищо лошо, всички знаем, че в повечето университети в страната образованието е платено, още повече, че в сегашните условия на демографски, икономически и културен срив, без работа не може да се оцелее. Но невъзможността да посещаваш лекции, заради работата си сама по себе си е един абсурд, който все по-натрапчиво се усеща. Получава се една невъзможност да завършиш образованието си, или да го завършиш, но претупано, защото нямаш време да учиш. Също така студентите масово не четат, намирайки си най-различни оправдания за покоя на заспалата си съвест. А образователната система не прави нищо, било то за да стимулира младите хора, било то за да си оправи забърканите каши. А младежите, съзирайки лицемерието на цялата ситуация, все пак не правят нищо, за да се измъкнат от нея. Не правят дори опити да променят своята роля в нея. И се получава един омагьосан кръг, колело, което се върти безспирно. Докога се питам аз?
Накъде сме тръгнали? Има толкова млади и можещи хора, които за да оцелеят във водовъртежа, трябва да се борят, за да останат в родината си, да не бъдат смачкани от реформите, от вечната неяснота по въпросите на образованието (за пример давам проблема с матурите) и безхаберието на цялата държава.
Да, и аз съм от онези, които са седнали да се вайкат и които тъпчат на едно място и не правят нищо по въпроса за “облагородяването на нацията”. Признавам си, че е така. Но мен ме боли. Боли ме от всичко това, което виждам. Как може да има толкова зло по този свят? И как можем да се справим с него освен с борба... борба да бъдем различни и особняци цял живот... опитващи се да извоюват разбиране и да запазят най-важното, преди всичко самите себе си и душите си чисти.
Пътят и целта е да се пренесе светлината. А начини винаги се намират, стига да има желание и вяра.

Арвен

"Щастието не е крайна цел, а начин на живот"
"Felicidad no es objeto fina, sino modo de vivir"
Г.Г.Маркес

Толкова тъжни хора наоколо. Всичките изпълнени с тъга и гняв. Защо? Защо не възприемем чудесата на света просто ей така, без корист и гняв? Онзи ден ходих с приятели да карам кънки, за пръв път в живота си. Много исках да се науча да карам кънки, но искаха лична карта като депозит, за да получиш чифт кънки. Аз нямах лична карта в себе си - чист късмет. Всчки други се пързаляха, няма да ги спра я! Аз се нацупих, седнах на скамейката и извадих да чета нещо. Как исках да заплача, как исках да не съм така сама в нещастието си. Исках на всички да им е ясно, че не е честно и е нечовешко, и че трябва да се чувстват виновни. И тогава разбрах. Просто ми светна. Човешко ли е да развалям чуждото щастие със своите проблеми? Честно ли е да попарвам другите с горещи признания относно някой мой лош ден, несподелена любов или лоша оценка.

Осъзнах, че истински силният човек трябва да продължи напред въпреки всичко и да помага на другите най-малко с усмивката си. Трябва да се наслаждава на всеки момент от живота си, и че за истинското щастие се иска само...да бъдеш щастлив. Ей така! Толкова е просто и обнадеждаващо. За да си щастлив не ти трябва нищо друго освен една голяма усмивка. Твоята усмивка. Разбрах сякаш отведнъж, че за да ме обичат всички и за да се нареждат нещата, трябва просто да съм щастлива в това, което правя, и бога ми колко шарен стана светът изведнъж. Не ми трябваха кънки, нито нищо... просто си бях щастлива. Бъдете щастливи. От вас си зависи. Айнщайн добре го е казал: „Имаш два избора - да живееш нещастен от това , че няма чудеса или да повярваш, че всяко нещо е чудо.” Бидейки щастливи ще ощастливите и другите и ще спечелите едно местенце ако не в рая, то в човешките сърца.

Charlie